. . .
  • Bul. Tzar Osvoboditel 8
  • +359 (0) 884 350 618

Торта с неочакван край

„Тази торта виолетки ли има?

Да, аз ги измислих“

 

Яли ли сте някога торта с накацали отгоре бонбони виолетка? Интересно изживяване. Хапваш, усещаш няколко вкуса – банан, бишкоти, какао, крем. Казваш си  „Хм, това никак не е зле и изведнъж..хруус-бонбон виолетка.

„О Боже, зъб ли успях да си счупя, с торта??”

Слава богу не, било просто бонбон виолетка. И тук става още по-интересно. Някак не ви се връзва с тортата и едновременно с това не ви се иска да го изплюете. Моето чувство бе точно такова. Заля ме онова познато топло усещане, което обикновено носят нещата свързани с детството ни. А виолетките в този миг се оказаха точно това – канал към миналото. Преглъщам аз тази торта с неочакван край и се чувствам като дете. Изсмуквам си и бонбона накрая и като с магия последните 35 години от живота ми изчезват.

Поглеждам момиченцето до мен, което гордо стои до масата отрупана с храна и носеща звънкото название „Ресторант Бай Ганьо“ и питам:

-В тази торта виолетки ли има?

-Да, аз го измислих – и очите й се усмихват

-Прекрасна идея – й казвам

-Хапвай, ще ти сложа още!

Този диалог и цялото преживяване се случват активно в залата на един софийски хотел, в който деца от различни домове за деца без родители са събрани с идеята да им бъде дадена възможност да преживеят живота в няколко различни аспекта. За по-малко от 4 дни прекрасните хора от фондация „Подарете книга“, с помощта на няколко фирми и доброволци поведоха децата (на възраст между 14 и 18 години) в реалността на работещия човек, която реалност щеше да глътне  някои от децата след не много време. Пресъздадоха една реална работна сцена, в която децата да могат да почувстват истински елементи на определен вид работа, била то работа в ресторант, салон за красота, та дори и конструиране и програмиране на роботчета.

В края на третия работен ден имаше представяне на „крайният продукт“ на работния процес. Движението на децата и хората, които им помагаха, много наподобяваше кошер (и по шум го докарвахме).  На пръв поглед изглеждаше съвсем хаотично. Но ако се загледате в детайлите, ще видите как всеки се суети с определена задача, било то да подрежда „ресторанта“ си, запълвайки някое случайно останало празно място на масата с чинийка пълна с кисели краставички, до това да допрограмира „дупето“ на робота си да се покланя на клентите след като им подаде суха паста. Наблюдавах децата, а стаята губеше очертанията си. Два ресторанта, една строителна фирма и  една фирма за роботика, в една хотелска зала, над 20 деца и още толкова доброволци, възпитатели и хора, които искаха да са там.

Преживяването те разлюлява.

Децата те разлюляват.

Иска ми се да кажа, че тези деца не са по-различни от останалите. Но те са. Те са точно като тортата с виолетки. На първо усещане вкуса е познат и изведнъж „Хрус“ – схрускваш нещо твърдо, което не си очаквал точно там. Нещо, което е прекрасно, но не му е точно там мястото. Има една част от тях, с вкус на виолетки, на която просто не и е там мястото, не и в този момент, не и на 14, не и на 17 дори. Те са прекрасни деца. Мили, топли, обичащи, искащи грижа, даващи грижа, игриви, закачливи, упорити, инатливи по детски, гневни по детски и..Хрус..бонбон  виолетка. Живота, в малко по-твърда форма отколкото е нужно за тази възраст. И това потъващо в „крема“ от неизживяни детски емоции и моменти. Смучеш бонбона и не ти се иска да го изплюеш. Не ти се връзва, но ти харесва.

Понякога нещата, които „не се връзват“ се оказват точно на мястото си. А те всички, са точно на мястото си. И от това място наблюдават и преживяват живота си и не се отказват. Правят си бонбони от виолетки и измислят интересни рецепти с тях.

Аз ги харесах и ги обикнах…

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

П.С.

Тези дни

Тези дни въпросите увисваха някак във въздуха

И отговорите не ги преследваха така ожесточено

Тези дни изреченията се изпразниха и някак олекнаха

Точките и въпросителните се скупчиха

И вятъра ги разпиля..

Тези дни птиците кацаха по жиците

И дълго време не искаха да отлитат

А облаците над тях се точеха като дъвка

Тези дни времето отказа нормалния си ход

И ме покани да се разходя между секундите

Тези дни дърветата се умълчаваха с часове

И само стъпките ми леко ги събуждаха

Тези дни отказаха да бъдат дни

И се превърнаха в крила на раменете ми..

 

Вяра Баракова – Доброволка

ОСТАВИ КОМЕНТАР

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: